Смъртта в Древна Гърция – къде отидоха добрите и къде лошите

Древните атиняни, според законите на Солон, са били длъжни да се грижат за възрастните си родители и дори да се грижат за тяхното погребение.

Всеки гражданин, който наруши тези задължения, плащаше глоба и губеше гражданските си права, тоест той беше смятан за „нечестен“ или изгонен от града. Атиняните и гърците от древността вярвали, че боговете щедро даряват благословии на смъртните и че, уважавайки безсмъртните благодетели, те трябва да ги използват до последния си шанс.

В противен случай биха обидили щедрите богове. Следователно, според тези представи, те трябва да ценят, обичат и да се наслаждават на земния живот. Те трябваше да се отнасят към смъртта с благоговение, страх и тъга, затова древните гърци се страхуваха от мъртвите, които се смятаха за „нечисти“ (осквернени). Смъртта е финалът, защото малко хора в древността са вярвали в безсмъртието на душата.

Омир разделя душата (от глагола психо > духам – дишам (από το ρήμα ψύχω > πνέω – αναπνέω)) на основната душа (живот – дъх – дъх ( ζωή -ανάσα – πνοή)) и гняв, който е нашата душа, като носител на умствени и духовни качества. Според Омир тялото е човекът като такъв, който се износва след смъртта. Душата след смъртта се превръща в бледа, безполезна сянка, която се скита в Хадес и след това изчезва, изчезва. Подобни идеи има и Аристотел, който твърди, че човек е тяло и материя, душа и вид.

Според Аристотел психиката заема междинно положение между човека и Бога, ражда се и излиза заедно с тялото. Само умът идва отвън („tyraten“ („θύραθεν“)), той е „най-висшата част на душата, предхождаща и главна, апломбна и апатична“, и е материя.

Безсмъртието на душата

Защитете безсмъртието на душата Орфици, питагорейци и платоници. Техните теории са много подобни на по-късната християнска теория за душата. Общото за всички тях е мнението, че душата е „нематериална, неразрушима и безсмъртна субстанция“, „нещо невидимо, безплътно, нетленно и божествено“, и следователно безсмъртна. Докато тялото е „видимо и сложно, земно и човешко“, то следователно е смъртно и може би илюзорно (Платон и Федон).

Сократ в последните си мигове той чувства, че със смъртта си е излекуван от болестта (т.е. затварянето на душата в тленното (смъртно) тяло). Затова, за да изрази своята благодарност към бог Асклепий, той инструктира Критон да принесе в жертва петел от негово име. Същото тълкуване, според което тялото е затвор за душата, поддържат и орфиците. Характерно е, че те вярват: „душата временно напуска тялото в момента на сън и завинаги в момента на смъртта.“ Всички те също говорят за справедливост, морална чистота и наказание или оправдание в следващия свят.

Епикурейска гледна точка

Обратното на предишното е епикурейското виждане. Епикур приема платоново-аристотеловото разделение на душата на кон (душа – анима (ψυχή – anima) и разумна (ум – анимус (νους – animus)). Но той се различава от другите по това, че смята и двете части на душата за тленен и материален.Той се основава на атомната теория на Демокрит, тоест тълкува душата и ума като симптоми на проявлението на материята. Епикур, душата се състои от най-малките атоми, разпръснати в тялото, и умира с тялото. Неговото виждане за смъртта е интересно:

„… И така, най-страшното от всички злини – смъртта – не е нищо за нас. Просто защото, докато сме живи, той няма да съществува, докато когато се появи, ние няма да съществуваме. Следователно смъртта няма нищо общо с нито жив, нито с мъртвите, защото докато живите са живи, тя не е, а мъртвите няма да бъдат живи, когато се появи … „(Епикур, Послание до Меникей,“ За щастието „) ς).

Позволена древногръцка религия пълна свобода на мисълта и изразяването, са имали вярвания с чисто духовно съдържание и високи морални ценности. Например на Шанз Елизе царуват смъртни, отличаващи се със своите добродетели след смъртта. Напротив, мрачните дворци на Хадес са обитавани от мъртви смъртни, такива, които не са използвали своите качества и потенциала, с който са ги дарили боговете в живота.

Сред тях е и този, който е хванат жив, както споменава Омир. Тоест този, който е преминал през ефимерен живот, без да бъде възприет, без да използва даровете на боговете. В дъното на Хадес, в Тартар, са онези, които са извършили тежки престъпления. Тантал, Сизиф, дъщерите на Даная са наказани от боговете и подложени на безкрайни мъки.

Source link