Колко си приличаме с Франция и лесно ли е да видим подобни въстания в Гърция

Въстание на имигранти, които френската държава не може (или не иска) да интегрира, разтърсва страна, някога разтърсвана от лозунга „Свобода, равенство, братство“.

В съвременна Франция, с неефективен Макрон и дебнещ „вълк“ Льо Пен, нищо не работи както трябва. И тези, които познават малко френското общество, разбират защо се случва това въстание и защо убийството на дете е импулсът.

„Омразата“ към децата в северните предградия на бляскавия Париж не е лесна за разбиране за онези от нас, които не знаят как живеят тези семейства. Гетоизация, мизерни условия на живот, огромна безработица в семействата им, ниско ниво на образование, защото са принудени да напуснат училище и да работят всякаква работа, за да оцелеят. Много от тях никога не са виждали Айфеловата кула, булевард Шанз-Елизе, една от най-скъпите улици в света, и искрящите светлини на Шанз-Елизе.

Съвременните „Клетниците“ Юго, деца от второ и трето поколение, всичко, което имат, е инстинкт за оцеляване, който често се превръща в омраза към онези, които не могат да разберат. И въстанието е неизбежно, колкото и дребната буржоазия във Франция и Гърция да ги обвинява, или да ги проклина, или да ги нарича убийци и крадци, или да възбужда у тях най-безчовечни расистки страсти.

Това не ви ли напомня за нищо? Нямаме ли второ и трето поколение имигранти в Гърция, които не могат да се интегрират? Дали и тук нямаме гето? Няма безработица, няма увеличаване на престъпността сред имигрантите, защото инстинктът за глад и оцеляване е по-силен от всичко друго?

Да видим какво ще се случи с нашите собствени имигранти. Те живеят близо до Омония или в западните покрайнини в долнопробни апартаменти. Или в затворени приюти, сякаш са в затвора за престъпления, които никога не са извършили. Безработицата сред бежанците и мигрантите е огромна. Те вършат мръсна работа или работа, от която гърците се срамуват да вършат. Често работодателите ги експлоатират, не плащат, бият ги.

Много от тях продават каквото намерят, за да изкарват прехраната си като родители. Адетокумбо, „нелегални“ сред легалните. Много от тях дори се затрудняват да упражняват религиозните си права в Гърция, където цари демокрация, свобода и толерантност.

Ами децата им? Деца от второ и трето поколение, които не познават друга родина освен Гърция? Деца, които трудно получават гражданство, които не могат да бъдат интегрирани в училищния процес, които се сблъскват с расизъм и ксенофобия на всяка крачка? Доколко тези деца, които живеят в квартала, които често живеят в гета, приличат на децата, които са отгледани във Франция?

Готови ли сме като общество да предотвратим подобни ситуации? Какво правим като държава и като граждани, за да избегнем това, което се случва в предградията на Париж и в други френски градове? Или ще си измием ръцете и ще чакаме фаталния изход, който е нищо повече от възхода на крайната десница и изключително опасния убийствен расизъм?

Очевидно тук няма място за дискусия на тема „какво са искали, та са дошли тук. Станаха и си тръгнаха“ или дори „удавиха се в морето“. Очевидно не можем да слушаме нито ултрадесния Хриси Авги, нито гласовете на Велопулос (който всъщност не е крайнодесен), който казва, че ако трябва, нека да застреляме лодката.

Въпросът е какво можем да предотвратим, като следваме социална, хуманитарна политика, която поне второ и трето поколение имигранти автоматично да ги счита за гърци. Които няма да бъдат отчуждени, ако „чужденецът“ гордо държи гръцкото знаме (дори и да не е Адетокумбо и братята му). Нито ще се изненадаме, че второ поколение африканец може да успее и дори да влезе в гръцкия парламент.

Затова, ако не искаме Гърция да стане… Франция, трябва да предотвратим злото. Можем да направим това, ако свалим превръзките.

Мнението на автора може да не съвпада с мнението на редакторите.

Source link